Институтът „лишаване от родителски права“ означава цялостно отнемане на родителските правомощия и носи характеристиките на най-радикалната мярка за защита на детето в отношенията му с родителя. Тя се налага при особено тежки случаи, когато опасността за детето е особено интензивна, затова винаги се постановява съдебно. Лишаването от родителски права е тежка мярка спрямо един от родителите – семейноправна санкция за тежко виновно поведение на родителя, затова следва да се прилага при наличието на безспорни доказателства за поведението на този родител, което да засяга във висока степен интересите на детето – личността, здравето, възпитанието или имуществото му.
Друга предпоставка за лишаване от родителски права е наличието на субективно отношение на родителя към това негово поведение. То трябва да е осъзнато, а не плод на обективни пречки, осуетяващи съществуването на обичайните и дължими отношения. Лишаването от родителски права не е само санкция за пренебрегналия родителския си дълг, но й предоставяне възможност на родителя, който е поел грижите за отглеждането и възпитанието на детето, да решава сам съществените въпроси, свързани с неговото физическо и нравствено развитие, с образованието, личните му и имуществени интереси.
С оглед правото на детето обаче да поддържа лични отношения и с двамата си родители, при постановяване на лишаване от родителски права съдът определя и мерки за лични отношенияа между лишения от родителски права родител с детето.
Как на практика става това и каква е целта на тези лични контакти?
На първо място, лишаването от родителски права не е предвидено от законодателя като перманентно и необратимо състояние. Нормата на чл. 135 от СК предвижда възможност за възстановяването на правата при отпадане на основанието, въз основа на което са били отнети. Трябва обаче да е налице трайно и съществено изменение във фактическата обстановка – например, съдът да установи желание на родителя да го отглежда и възпитава в семейна среда в подходящо жилище, да осигурява необходимата му издръжка, да се изгражда емоционална привързаност между родителя и детето. Не може да се счете, че родителската дезинтересираност отпада при наличие на отделни прояви на загриженост за детето или при спорадични предоставяния на незначителни суми за негова издръжка, особено когато е видно, че това не представлява израз на извършваща се промяна в отношението на родителя към неговото дете.
Съдът е задължен да определи мерки за лични отношения между родител и дете във всички случаи на ограничаване или лишаване на родителя от родителски права. Това законодателно разрешение изключва правната възможност съдът да не определи мерки за лични отношения, независимо от фактическите обстоятелства на конкретния случай.
Съдът може да определи личните отношения да се осъществяват при т.нар. защитни мерки. Чл. 134, ал. 1, т. 2 СК посочва, че при ограничаване и лишаване от родителски права съдът определя мерките относно личните отношения между родителя и детето, като прилага съответно чл. 59, ал. 8 СК, според който при необходимост съдът определя подходящи защитни мерки, като постанови режимът на лични отношения да се осъществява в присъствието на определено лице, на определено място, при поемане на разходите за пътуване на детето, а ако е необходимо – и на лицето, което го придружава.
Възможно е за определен период от време, предвиден за адаптация на детето, такъв режим да не се осъществява. Дали да бъде определен срок, в който да не се осъществяват лични контакти чрез срещи между лишения от родителски права родител и детето, е въпрос на конкретна преценка на съда при определяне на режима, който се определя съобразно особеностите на случая.