Една година и половина продължават безумните истерии около така или иначе спряната Стратегия за детето 2019-2030, отложения Закон за социалните услуги и допълнителните изменения в Закона за закрила на детето и Семейния кодекс, при това на фона на широко обсъжданата /и не толкова широко прочетена/ Истанбулска конвенция.
Ето кратък обективен коментар на проблема в 9 точки, написани просто и ясно, за тези, които не са си направили труда да помислят и да прочетат новите /и стари/ текстове, а разчитат на плакати от протести, тенденциозни телевизионни пропаганди и неграмотни Фейсбук кампании.
1.Това е трета поредна „Стратегия за детето“, като първите две от 2000 г. насам са с подобно съдържание.
Разликите не са значителни, а до момента проблем с неправомерно отнемане на деца не бил повдиган, тъй като такъв на практика не съществува и е умишлено внушаван. Целта на Стратегията е да се гарантира едно пълноценно детство, изпълнено с възможно най-малко стрес, агресия, насилие. Спряна или не, Стратегията е по съществото си препоръчителен документ и предоставя само насоки и добри практики.
2.Дете в риск може да се изведе от семейството и при действащата законодателна уредба, и това може да се случи само и единствено по преценка на съда.
И това е необходима, изключително важна процедура, която е регламентирана и не подлежи на субективна преценка на който и да било социален служител. Когато детето е в риск, услугата “приемна грижа” осигурява определен период от време сигурна и безопасна семейна среда за детето, което допринася за неговото правилно физическо, психическо и емоционално развитие. В определени случаи приемната грижа осигурява подкрепа на биологичните родители в кризисни ситуации и допринася за процеса на деинституционализация в България, което е основен приоритет в политиката по закрила на децата.
Приемната грижа не е самоцел – тя е регламентиран процес, който включва дейности по набиране и оценяване на кандидати за приемни семейства, обучение, взаимно адаптиране, настаняване и отглеждане на дете в приемно семейство, подкрепа и наблюдение.
С измененията в Закона за закрила на детето решаващият орган не е променен – той е съдът, и същият този съд е длъжен да осигури възможност на родителите да получат адекватно съдействие за решаване на проблема.
Чл. 36д. ЗЗДет
(Нов – ДВ, бр. 24 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г.)
(3) Когато насилието е извършено от родител, от лице, на което са възложени грижите за детето, или от лице, на което детето е поверено, на детето-жертва може да се предостави закрила с настаняване извън семейството в социална услуга за деца, пострадали от насилие или жертви на трафик. В решението на съда се постановяват мерки по отношение на родителските права и насочване на родителите към социални услуги за повишаване на родителския капацитет по предложение на дирекция „Социално подпомагане“.
3.“Координационен механизъм при насилие“, въведен с измененията в Закона за закрила на детето в сила от 01.01.2020 г., означава само и единствено, че по случаите ще работи мултидисциплинарен екип от специалисти.
Когато има данни за насилие на дете, всички институции и органи със специфични правомощия ще допълват работата си и ще предприемат действия в една и съща посока, поддържайки връзка помежду си – например, по дело за домашно насилие над дете решаващият орган е съдът, но прокуратурата, социалните служители, експерти психолози, психиатри, и т.н. следва да действат еднопосочно за изясняването не само на ситуацията, но и какви мерки следва да се предприемат за опазването на най-добрия интерес на детето.
Чл. 36д ЗЗДет (Нов – ДВ, бр. 24 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г.)
(1) Защитата на дете в риск или жертва на насилие или експлоатация се предприема след проучване на случая от мултидисциплинарния екип и съгласно предложения от него план за действие по чл. 36г, ал. 1.
(2) Планът за действие съдържа здравни, социални и образователни услуги за превенция на насилието или за възстановяване на детето.
4.Третият факултативен протокол към Конвенцията за правата на детето е превантивна и препоръчителна мярка и по никакъв начин не дава никакви допълнителни права на Комитета.
Още през месец юни 2011 г. Съветът на ООН по правата на човека прие проект на трети Факултативен протокол относно процедурата по комуникация при нарушения на правата на децата. Той дава възможност на Комитета по правата на детето да проверява съобщения от деца и техни представители, в които се твърди за нарушения на техните права.
В чл. 10 пар. 5 подробно е описано единственото правомощие на Комитета, и то не е да влезе във Вашата къща и да Ви вземе детето. Напротив, Комитетът може само да изрази мнение и да даде препоръка на засегнатите страни, без да засяга суверенното право на българските органи да решат спора съгласно вътрешното ни право.
Чл.10 пар.5 от Трети факултативен протокол на ООН към КПД
„След разглеждане на жалбата, комитетът незабавно предава своето мнение по отношение на жалбата, заедно с препоръките, ако има такива, на засегнатите страни.“
Прочетете пълния текст на стр. 59 тук: https://www.unicef.org/bulgaria/sites/unicef.org.bulgaria/files/2019-01/CRC_BG.PDF
5.Пълната забрана за физически наказания на деца не е нарушение на традиционни български ценности, а начин за опазване на достойнството на детето. Боят не решава проблемите и телесното наказание винаги е унижаващо.
Физическо и психическо насилие с възпитателна цел – обиждане, крещене, скубане, дърпане на ухо, наказание тип „прав в ъгъла” и други форми на насилие, които попадат в обхвата на т.нар. „телесно наказание”, само могат да доведат до поява на агресия и не са приемлив дисциплинарен метод.
Такава забрана е напълно обоснована, а и не е новост – още през далечнвата 1998 година Европейският съд по правата на човека постанови първото решение /А. срещу Обединеното кралство/ за налагане на телесно наказание от родителите. Детето е бито от своя доведен баща с бастун, при което му се причиняват сериозни наранявания и синини. Европейският съд установи, че правото на момчето на защита от деградиращо наказание е било нарушено.
6.Митичният нов закон за детско правосъдие, който да отговаря на международните стандарти, е все още във фаза по обсъждане и цели единствено и само подобрение на действащата законодателна уредба, тъй като правата и интересите на децата се уреждат в множество закони и подзаконови актове, което прави трудно тяхното синхронно приложение, още повече когато се прилагат от съд, който няма специализирана подготовка.
Звучното „Ювенална юстиция“ всъщност означава „детско правосъдие“ и няма нищо общо с някакви опасни и непознати идеологии, идващи от Запад или от която и да е друга посока. Детското правосъдие представлява въвеждане на специализиран съд за малолетни и непълнолетни и същевременно синхронизиране на законодателството в защита на интересите на децата.
На практика в момента специализирани състави има само в брачната колегия на Софийски районен съд и Софийски градски съд, като тези състави винаги са работили експедитивно и адекватно именно поради познанията си по специфичните въпроси на защита на интересите на дете.
7.Сексуалното образование в училищата не означава непременно, че децата ни ще станат „чудовища-трансджендъри“. Означава, че ще знаят какво е сексуална идентичност.
Холандия е една от страните в света с най-нисък процент на забременявания в тийнейджърска възраст, а цялостният подход (известен като Холандски модел) е източник на добри практики за останалите държави. Почти всички средни училища в Холандия въвеждат сексуалното образование като част от образователния курс по биология, а повече от половината начални училища провеждат занятия на тема сексуалност и контрацепция – не само относно биологичните аспекти, но и относно ценностите, нагласите, способността за общуване с другите и за успешно разрешаване на конфликтни ситуации.
И да, това е добра практика. Светият Синод обаче не е съгласен – той традиционно взима отношение по всички въпроси, включително и по този: „Програмите, свързани със „здравословен начин на живот, сексуално поведение и здраве” на децата в предучилищната група и училище, не бива да се връчват в ръцете на държавни служители, на неправителствени организации (често про-LGBT ориентирани НПО) и на „педагози” със съмнителни убеждения без да е поискано изричното съгласие на родителите. Защото в световен план все повече нараства процентът програми, които включват поощряване на сексуалната разкрепостеност, алтернативните сексуални ориентации, експериментирането в сферата на интимния живот, промяната на пола и абортите.“
Типично по български, липсва предложение – на кого да се връчат тогава? На първо място, именно държавните служители са тези, които следва да преценят дали и какви програми да се провеждат в училищата. Второ, аборти, алтернативни сексуални ориентации и т.н. съществуват /изненадващо, също и в България/ и именно това е причината такива образователни програми да бъдат въвеждани от други държави. Целта е да се предостави правилна и пълна информация в гимназията какво е сексуална идентичност, и да се обясни на децата защо е важно да бъдат толерантни, независимо от тяхната собствена ориентация. Нищо повече.
8.Неправителствените организации нямат за цел тормоз на семейства и отнемане на деца.
Напротив, работата на НПО включва много разнообразни дейности – от образование за правата на човека с децата, до изследвания, инициативи за защита на децата, партньорство с публичните органи за изпълнение на политиките за децата, алтернативни доклади за правата на децата и т.н. Фактът, че част от финансирането идва от различни европейски фондове, не означава че тези НПО ще дадат децата на когото и да било в замяна на това финансиране. Означава, че ЕС ни оказва подкрепа в трудния процес по въвеждане на европейските стандарти по отношение закрилата на деца, приложима във ВСИЧКИ европейски държави.
9.България е страна-членка на ЕС и ние имаме задължение да спазваме международните стандарти за закрила на децата.