С окончателно решение от 1 февруари 2022 г. Европейският съд по правата на човека за пореден път осъди България за нарушение на гарантираното от Конвенцията за правата на човека право на семейн живот.
Жалбата по делото Павлови срещу България касае липсата на всякаква възможност бащата на малолетно дете и родителите на бащата /съответно баба и дядо на детето/ да осъществят режим на лични контакти, определен от съда. Жалбоподателите са търсили многократно намесата на социалните служби, полицията и прокуратурата, без никакъв успех. Тъй като контактите между детето и баща му, баба му и дядо му са били прекъснати или сериозно ограничавани, малолетното дете е развило синдром на родителско отчуждение в резултат на поведението на майката. Срещите между баща и дъщеря, до момента на окончателното им прекъсване, са продължавали само няколко минути тъй като майката е възпитала негативно отношение на детето към бащата и не й е съдействала детето да го приеме в живота си. През времето, през което бащата и родителите му са се опитвали да изпълнят решението за лични контакти, са били сезирани редица институции, в различна степен и с различен интензитет. Предприетите мерки обаче не са били достатъчни или адекватни и навременни, за да доведат до изпълнение на решенията или да възстановят отношенията с детето. Същевременно, личните контакти на детето с баща му и баба му и дядо му са били напълно в интерес на детето, както е констатирано от всички институции, включително и от съда.
Съдът намира нарушение на чл.8 от Конвенцията – право на семеен живот. Това не е изолиран случай, като често родителят, който не живее с детето, не успява по никакъв начин да осъществи режима на лични контакти с детето си, въпреки влязли в сила съдебни решения и образувани изпълнителни дела.
Какво следва да се промени в практиката и подхода на институциите, сезирани с такова искане, следвайки мотивите на ЕСПЧ?
- Съдебният изпълнител следва да налага редовно глоба на родителя, който не изпълнява режима, за неизпълнение на съдебните решения.
- Полицейските органи и прокуратурата са длъжни да вземат мерки съобразно правомощията си във всеки отделен случай. Полицията традиционно бездейства и не уведомява родителя, който не изпълнява решениеот, за законовите му задължения, а прокуратурата, разглеждайки всяка преписка поотделно, в повечето случаи отказва да образува наказателно производство.
- Социалните служби играят решаваща роля и са длъжни да предприемат навременни мерки. По делото Павлови срещу България съдът придава особено значение на заключенията на комисия към Държавната агенция за закрила на детето, която е извършила оценка на работата на социалните служители по случая и през юни 2016 г. и е установила следното: социалните служби са изготвили планове за действие и доклади, присъствали са в моменти, когато съдебният изпълнител се е опитал да предаде детето и е организирал срещи между социални работници и психолози, и баща, майка и дете. Продължителното неефективно използване на социалните услуги и липсата на промяна в начина на действие на социалните служители въпреки липсата на напредък, са позволили на майката да отложи изпълнението на режима за контакт на бащата и да увеличи отчуждаването на детето от баща й. Социалните служби са чакали твърде дълго, за да издадат задължителни указания на майката по отношение на нейния отказ да сътрудничи; не са успели да сигнализират на прокуратурата за отказа на майката да изпълни съдебните решения и пропуските са създали условия за нарушаване на правата на детето.
- Адекватните подготвителни мерки са решаващи за гарантиране на автономното ангажиране на детето със ситуацията, независимо от решаващото влияние на отчуждаващия родител. Това е критично в началото на процеса, преди отчуждението да се задълбочи до степен, в която се превръща в необратимо. Работата само с родителя, който търси изпълнение на режима не е достатъчна и са необходими комплексни мерки, включващи детето и другия родител.
- Съответните органи са длъжни да осигурят ефективно навременна целенасочена подкрепа на детето. Когато липсата на контакти е през особено дълъг период, тези мерки биха могли да включват принудителни действия. Прокуратурата следва да разгледа многобройните свързани оплаквания, да направи съответните заключения и да предприеме адекватни и навременни действия. Въпреки че принудителни мерки в специфичния контекст на отношенията с деца не са желателни, не трябва да се изключва използването на санкции при противозаконно поведение от страна на родителя, който дължи изпълнение (вж. Cengiz Kılıç v. Turkey, № 16192/06, § 131 , 6 декември 2011 г. и Караджич срещу Хърватия, № 35030/04, § 61, 15 декември 2005 г.).