С ново решение от 11.01.2022 г. ВКС допусна касационно обжалване служебно, с оглед задължението да се прецени най-добрия интерес на детето относно това, до каква степен трябва да е конкретно очертан режимът на лични отношения на децата с родителя и мерките, определени по чл. 59, ал. 8 СК, и необходимо ли е да се предвиди преходен период, евентуално и други мерки на закрила, когато връзката между родителя с децата е била прекратена и децата изпитват тревожност от срещата с него.
Съставът на Върховния касационен съд дава следното разяснение.
- Режимът на личните отношения трябва да бъде така определен от съда, с оглед особеностите на всеки случай, че да се осигури в максимална степен възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители; да предоставя оптимално възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права; да стимулира комуникацията между родителите, когато трябва да вземат общо решение за детето, включително да подпомагат взаимоотношенията на детето с другия родител, роднините и приятелския кръг на майката и бащата.
- Режимът на лични контакти също така, трябва да преценява наличие на обстоятелства, застрашаващи здравословно, физически и емоционално детето. Измежду обстоятелствата, които трябва да отчита съда при определяне режимът на лични отношения, са физическите, психически и емоционалните характеристики на родителите и съответните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето и на родителя; социалното обкръжение на родителя; привързаността на детето към родителя, пола и възрастта му; възможността за помощ на родителя от трети лица; поведението и на двамата родители по време на съвместното им съжителство и след раздялата – помежду им, във връзка с детето, както и спрямо детето; последиците, които ще настъпят за детето във връзка с режима на лични отношения.
- Режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му, а при необходимост да се предвиди преходен период или професионална помощ от експерт за осъществяването му, вкл. и предписание на други подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 СК (не лимитивно и изчерпателно), когато това е необходимо. Осъществяването на лични контакти на детето с родителя, при когото не живее, никога не е в негова вреда, стига поведението на родителя да не е рисково. Казаното се отнася и в пълна степен за случаите, когато между родителя и детето е налице отчуждаване, като тогава задължително в интерес на детето е предприемане на действия по възстановяване на връзката с родителя, но без принуда за децата и при установяване на причината за прекъсване на връзката, както и съобразяване на евентуални рискове от осъществяването на лични контакти.
- Мерките на лични отношения с родителя, при когото детето не живее трябва да са практически осъществими и, при необходимост да е възможно да бъдат принудително изпълнени по реда и със способите, предвидени в ГПК.
- Съдът е в правото да постанови осъществяването на личните отношения на определено място, както и в присъствието определено лице, което ако не е конкретно посочено от съда, да е достатъчно определяемо, като бъде ясно постановено в този случай кой ще го определи. Съдът, предвид особеностите на всеки конкретен случай, може да постанови, че единият от родителите е този, който ще определя третото лице или може да възложи избора на компетентната Дирекция „Социално подпомагане“. Тя е сред органите, които осъществяват държавната политика по закрила на децата, а сред мерките на закрила са съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; информиране за правата и задълженията на децата и родителите, предоставяне на социални услуги. Извън изрично посочените в чл. 59, ал. 8 СК мерки, съдът може да предпише в своето решение и други, предвидени по ЗЗДт, както и определени от него, според конкретните нужди и най-добър интерес на детето, още повече, че дори и без изрично съдебно разпореждане, такива могат да бъдат предприети и без съдебно предписание – било по искане на родителите, било служебно от ДСП (арг. чл. 59, ал. 10 СК).
- Вярно е, че родителите дължат поведение, осигуряващо благополучието на техните деца и в защита на интересите им, но при съдебно произнасяне относно въпросите по чл. 59, ал. 3 СК съдът е длъжен служебно сам да се произнесе според най-добрият интерес на децата, а не да възлага на друг да прави тази преценка. При липса на съгласие между родителите относно режима на лични отношения и начина на упражняването им, явно е, че те имат различно разбиране за това, което е най-доброто за децата им и именно съдът е този, който трябва да разреши спора по начин, който да не създава предпоставки за последващи конфликти, съответно неизпълнение, а от там и на практика да не вреди на децата. Съдът е този, който определя рамката, той постановява какъв е интересът на децата и задължава родителите да съобразят поведението си със съдебното предписание.
- При определяне на режим на лични контакти съдът трябва да изследва всички аспекти на най-добрия интерес на децата според критериите по пар. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето и по-конкретно желанията и чувствата на децата, преценени в контекста на тяхната възраст, конкретно развитие и въздействие на външни фактори, вкл. страхови представи; ефекта от принудата в тяхната възраст, като се изхожда, както от конкретното им състояние и зрелост, но и от специфичните обстоятелства, които са ги мотивирали; физическите, психически и емоционалните потребности, пола и миналото на децата; полаганите до момента от родителите грижи и отношение към децата; желанието и способността му да се им осигури безопасна среда и да полага грижи за тях; поведението към другия родител по време на съвместното им съжителство и след раздялата – помежду им, във връзка с децата, както и спрямо децата; готовността на единия родител да съдейства за контактите на децата с другияа, да го зачита и липсата на отчуждително въздействие спрямо децата; социалното обкръжение и битови възможности на родителите; възможността за помощ от трети лица – близки; опасността или вредата, която евентуално е причинена на децата или вероятност да им бъде причинена.