Често предмет на спор между родителите е неизпълнението на вече определен режим на лични контакти между детето и родителя, с когото то не живее. В редица случаи това неизпълнение е следствие от поведението на отглеждащия родител. В тези случаи, освен възможностите за водене на изпълнително дело и жалба до прокуратурата за неизпълнение на съдебно решение, съдът може да измени и самия режим на лични контакти.
Определяне мерките относно личните отношения между родителите и децата имат правно действие главно по отношение на родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права. Той запазва правата си на родител, но само не ги упражнява. За да участва в изграждане личността на детето и да упражнява правото си на контрол, на този родител следва да му се предостави възможност да поддържа лични отношения с децата, тъй като предоставянето на децата за отглеждане и възпитание на другия родител, които упражнява родителските права, предполага неограничен контакт на децата с него и съвместно местоживеене. Контактите и тяхната продължителност следва да бъдат определени като се изхожда от особеностите на конкретния случай. В решението си съдът следва да определи мерките за лични отношения точно и ясно, без да се утежнява предаването на детето и да се създават излишни усложнения в отношенията между родителите и децата.
На първо място, следва да се прецени ефективността на действащия режим на лични отношения при констатирано неизпълнение и да се установят причините – дали това са обективни обстоятелства, свързани например със заболявания на детето, или пречки, създавани от родителя, упражняващ родителските права и отчуждаване на детето.
В задължителната и трайно установената практика на ВС и ВКС (вж. – т.V от ППВС №1/1974 г., решение №131/14.06.2016 г. по гр.д.№4490/2015 г., ІІІ г.о.; т.1 от ТР№1/2013 г. на ОСГТК; решение № 19/15.02.2019 г. по гр. д. № 2578/2018 г., IV г. о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр.д.№ 6851/2014 г., ІV г.о., решение №59/04.05.2018 г. по гр.д.№ 2396/2017 г., ІV г.о. и др.) се приема, че мерките на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права следва да се определят така, че да се създава нормална обстановка за общуване между тях.
Във всеки конкретен случай следва да се прецени дали установените обстоятелства се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките на лични отношения с родителя. Детето следва да общува и с двамата си родители и с роднините им, за да се формира като пълноценна личност. Свиждането и вземането на детето са неразделни части от поддържането на лични отношения. Начинът и формата на поддържане на лични отношения могат да бъдат най-разнообразни, а когато се налага, режимът може да съпътстван и с определяне на подходящи защитни мерки по чл. 59, ал.8 СК.
В ППВС № 1/12.11.1974 г., което не е загубило сила, са изброени примерно обстоятелствата, чиято промяна може да обоснове изменение на вече определените мерки относно упражняването на родителските права. Те са разделени в две групи, като в първата група се включват промени, засягащи положението на детето или мерките и тяхната ефективност; а втората група включва обстоятелства, свързани с нововъзникнали права и задължения на родителите, по повод задължителното спазване на вече определените мерки.
Пречки от страна на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител е от втората група обстоятелства. Поведение на родител, на който е предоставено упражняването на родителските права, с което възпрепятства контакта с другия родител не е в интерес на детето. За този интерес се следи служебно (вж. ТР№1/2013 г. на ОСГТК), поради което в спора за режима на лични отношения съдът не е обвързан от желанията на детето или от предложенията на родителите, още повече в случаите, когато липсата на нормална комуникация и недоверието между тях е довела до затруднена, непълноценна или прекъсната връзка на детето с родителя, неупражняващ родителските права, в т. ч. до синдром на родителско отчуждение. Поведението на всеки от родителите и останалите причини, довели до формиране у детето на емоционални състояния, представи и желания, индикиращи отчуждение имат важно, но не решаващо значение дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата е основание за промяна на мерките за упражняване на родителските права и на лични контакти. В този смисъл, съдът е длъжен при формиране на преценката си да вземе предвид всички релевантни факти, да отчете спецификите на случая, като при данни за създавани пречки от единия родител и установено отчуждение на детето спрямо другия родител, определените мерки следва да са насочени към преодоляването на тази ситуация и постигането на нормална обстановка за общуване между детето и родителя, който не упражнява родителските права.
Поради това в спора за режима на лични отношения с детето съдът не е обвързан от предложенията на родителите, още повече в случаите, когато липсата на нормална комуникация и недоверието между тях е довела до затруднена или прекъсната връзка с единия родител, в т.ч. до родителско отчуждение. Поведението на родителите и останалите причини, довели до формирани у детето емоционални състояния, представи и желания, сочещи на отчуждение имат важно, но не решаващо значение при преценката дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата представлява основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права и на лични контакти в желаната от отчуждения родител насока.
На практика, в много от случаите и двамата родители обичат детето си, привързани са силно към него, загрижени са за пълноценното му израстване и развитие, разполагат с нужните условия, за да го отглеждат и възпитават. Същевременно, неразбирателството и натрупалото се във времето след раздялата емоционално напрежение, недоверие и негативизъм помежду им е довело до проблеми в комуникацията по въпросите за връзката, която детето трябва да запази и поддържа с родителя, с кого не живее. На теория и двамата родители съзнават и заявяват, че в най-добрия интерес на детето е тя да има стабилна и пълноценна връзка с баща си, но на практика – поведението на възрастните и най-вече това на отглеждащия родител подлага на изпитание естествените чувства и потребности на детето да общува по нормален начин с другия родител и неговото семейство. Постепенно задълбочилата се криза в отношенията между родителите рефлектира върху незрялата психика на детето, което обичайно води до непълноценни, по-трудно осъществими и провеждани с нежелание контакти с родителя, с когото не живее. При това положение, поведението на отглеждащия родител, независимо дали е съзнателно поддържано или не, както и независимо от какви причини е породено, не би могло да бъде неглижирано и толерирано, щом резултира негативно в отношенията на детето с другия родител. Когато събраните по делото писмени и гласни доказателства, социални доклади и евентуално експертно заключение, не установяват признаци на родителски дефицит при родителя, с когото детето не живее, режимът на лични контакти с този родител следва не да се намали, а напротив – да се разшири, но като се осигури възможност за период на известна адаптация на детето.