В случаите, когато по иска за развод има ненавършили пълнолетие деца и съдът е длъжен служебно да определи мерките по родителските права, при наличие на родителско отчуждение към родителя, който няма да живее с детето, често възниква въпроса дали е в негов интерес да се насърчават контактите с този родител, или за определен период от време тези контакти да бъдат ограничени или напълно изключени.
Дали принципът за осигуряване на най-добрия интерес на детето допуска съдът да лиши родителят, при когото децата няма да живеят, от всеки контакт и начин на общуване с тях дългосрочно – например за период от шест месеца?
Отговорът на този въпрос е даден в решение на ВКС от 22 април 2021 г. При определяне мерките по упражняване на родителските права и личните контакти водещ е най-добрият/висшият интерес на детето. Този принцип, но и мерките, които чл. 59, ал. 7 и ал. 8 СК предвиждат съдът да определи при тяхното решаване, изключват правомощието на съда да лиши родителя, при когото децата няма да живеят (неотглеждащия родител), от всеки контакт и начин на общуване с тях дългосрочно, например – за шест месеца.
Такава дългосрочна мярка за закрила на детето може да бъде взета (наложена) при условията и реда на Закона за защита от домашно насилие, когато родителското отчуждение е резултат от физическо или психическо насилие. Такава последица може да настъпи и със съдебно решение за ограничаване или лишаване от родителски права. Такава дългосрочна мярка обаче съдът не следва да определи с решението по родителските права, въпреки че по делото е доказано родителско отчуждение.
Съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 СК, по иска за развод при данни, че е налице родителско отчуждение, съдът изслушва вещо лице-психолог. Използваната законодателна техника в чл. 59, ал. 6 СК, систематиката на текста при зачитане на връзката му с чл. 195, ал. 1 и чл. 202 ГПК, но и според правната рамка, произтичаща от чл. 9 КПЧ и чл. 8 ЕКПЧОС, включително като се съобрази и практиката на Европейския съд по правата на човека в приложението на чл. 8 ЕКПЧОС в аспекта на правото на детето на личен живот, при защитата на което България следва да осигури висшия (най-добрия) интерес на детето – чл. 3 от Закона за закрила на детето и чл. 3 КПД в производствата, в които съдът решава служебно въпросите по чл. 59, ал. 2 СК, пряко засягащи правата на децата, налагат следните изводи:
Първо, юридическото съдържание на понятието „родителско отчуждение“ дефинират достиженията на психологията – аргумент от чл. 59, ал. 6 СК, която не дефинира родителското отчуждение, но изисква да бъде доказано чрез заключение на вещо лице-психолог. Психологията отнася родителското отчуждение до състояние, при което детето отказва контакт с родителя. Причините могат да са неоснователни (непровокирани от родителя, от когото детето е отчуждено), основателни (поради насилие, неглижиране и/ или липса на капацитет от родителя, от когото детето е отчуждено) или смесени (в двете групи).
Три са степените на родителско отчуждение. При леката детето отказва контакт с родителя, от когото е отчуждено, но когато такъв се осъществи, се наслаждава на взаимоотношенията. При средната степен детето е по-категорично в отказа си за контакт и когато такъв бъде осъществен, продължава да се противопоставя на взаимоотношенията с този родител. При тежката степен детето категорично отказва контакт, а при осъществяването му може да избяга или да се скрие от този родител.
Второ, при непълно доказване, „при данни за родителско отчуждение“ законът изисква съдът по иска за развод да използва специалните знания на вещо лице-психолог, да допусне такава съдебна експертиза, включително служебно, за да обоснове или изключи в решението за развода родителското отчуждение като релевантен факт за решаване на въпросите по чл. 59, ал. 2 СК.
Трето, съдът може да възложи на вещото лице-психолог и задачи за мерките, които експертът намира за подходящи за възстановяване на нарушената връзка родител-дете, за да бъдат съобразени достиженията на психологията и в тази посока.
Четвърто, както за родителското отчуждение, така и за препоръчаните от психолога мерки обаче съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а следва да го обсъди заедно с другите доказателства по делото, включително събраните от изслушването на родителите и на децата (според навършените години, степента на тяхната зрялост и при зачитане на техните интереси) и от становището/ доклада на дирекцията „Социално подпомагане“.
Пето, съдът е длъжен да отчете какви са конкретните причини за родителското отчуждение (неоснователни, основателни или смесени), неговата степен (лека, средна или тежка), включително да осигури справедлив баланс между интереса на детето и интереса на родителите. Водещ обаче е най-добрият/ висшият интерес на детето (делото Sahin v.Germany), а съдът го преценя според възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможностите за помощ на трети лица-близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности – чл. 59, ал. 4 СК.
Шесто, съдът е длъжен да отчете, че мерки за закрила на правата на детето има в чл. 4 – чл. 5б от Закона за закрила на детето, а мерки за защита в случаите на домашно насилие (родителското отчуждение може да е резултат от психическо или физическо насилие от родителя, от когото детето е отчуждено или от другия родител) има в чл. 5 от Закона за защита от домашно насилие. По иска за развод, както и в останалите производства, които препращат към чл. 59, ал. 2 СК, съдът има компетентност да определи не всяка възможна закрилна и/или защитна мярка, а само онези, които СК му позволява да постанови: предвидената в чл. 59, ал. 7 – по изключение и/ или мерките по чл. 59, ал. 8 СК за осигуряване изпълнението на решението. Решаването на въпросите по чл. 59, ал. 2 СК не препятства възможността да се предприемат и мерки по реда и при условията на Закона за закрила на детето, т.е. в друго производство (чл. 59, ал. 10 СК). Решаването на въпросите по чл. 59, ал. 2 СК не възпрепятства и възможността за предприемане на мерки за защита на детето, включително когато родителското отчуждение има за причина родителско насилие (физическо или психическо), но също в друго производство – по реда и при условията на Закона за домашното насилие.
Седмо, при решаването на въпросите по чл. 59, ал. 2 СК чрез определените мерки за подпомагане на нарушената връзка дете – родител поради родителско отчуждение съдът изпълнява задължението по чл. 8 ЕКПЧОС за създаване на необходимите средства, а не за достигане на конкретен резултат (делото Cristescu v. Romania).