развод

Прекратяването на брака на всички предвидени от Семейния кодекс основания, с изключение на случаите на смърт на съпруг, се извършва по съдебен ред. Бракът като юридическа връзка може да се разтрогне приживе от съпрузите единствено чрез съдебно решение. Гражданско-процесуалният кодекс предвижда няколко вида брачни искове, обединени под общото наименование исков брачен процес, сред които искове най-приложим на практика и разпространен е искът за развод, както и урежда процедурата за развод по взаимно съгласие.

Тук ще посочим основните положения при двата типа бракоразводни производства: развод по взаимно съгласие, и развод по исков ред.

Развод по взаимно съгласие

За развода по взаимно съгласие е необходимо и двамата съпрузи да са постигнали сериозно и непоколебимо съгласие за прекратяване на брака. Двамата съпрузи заедно заявяват съгласието си за прекратяване на брака два пъти – веднъж с подаване на молбата и след това лично пред съда при разглеждане на делото в открито съдебно заседание. Решението им следва да е категорично и окончателно, по разбиране на съда да е обмислено задълбочено и да не е резултат на моментно хрумване или временно настроение.

Вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака не се обсъжда при развод по взаимно съглесие.

Следва да се изготви споразумение по чл. 51, ал. 1 от СК, в което да изложат уредените от тях всички лични и имуществени отношения помежду си. За да бъде утвърдено постигнатото между страните споразумение, регламентиращо условията, при които се прекратява брака, то трябва да е пълно, да не противоречи на закона и да са защитени правата на децата. Споразумението задължително съдържа уговорки относно:

• родителските права върху родени от брака деца
• местоживеене на децата
• издръжка и лични контакти на детето с родителя, с котого не живее
• ползване на семейното жилище
• придобитите по време на брака движими вещи, МПС и недвижими имоти
• придобити със съвместен принос парични влогове
• заеми, кредити и други поети задължения по време на брака.

Личното явяване на съпрузите е задължително – с оглед задължението на съда да се убеди, че съгласието за развод между съпрузите е сериозно и непоколебимо, но не се изключва възможността, при наличие на уважителни причини, молителите да бъдат представлявани  по силата на изрично пълномощно. В тази насока е и съдебната практика /Опр.№534/27.09.10г на ВКС по гр д №453/10г., ІVг.о/. 

Само при развод по взаимно съгласие може да се уговори родителските права върху родените от брака деца да се упражняват съвместно.

Развод по исков ред

Производството започва с подаване на искова молба от единия съпруг срещу другия, в която се предявява иск с правно основание чл. 49, ал. 1 СК, за прекратяване на гражданския брак между страните, поради дълбокото и непоправимо разстройство настъпило след сключването му.

Компетентият съд е този по постоянния адрес на съпругът – ответник.

Съпругът-ответник има едномесечен срок за отговор по чл.131 ГПК, в който да изложи всички доводи и да поиска доказателства.

Основен въпрос по делото, подлежащ на доказване, е налице ли е дълбоко и непоправимо разстройство на брака между страните. СК не съдържа дефиниция за понятието „дълбоко и непоправимо разстройство“, поради което и съобразно трайната практика преценката за всеки отделен случай е конкретна, при съобразяване на съдебната практика и на задължителните за съдилищата указания и постановки на ППВС № 10/03.11.1971 г. (незагубило действието си). Съгласно т.2 от цитираното постановление на Пленума на ВС „Единственото основание за развод по Семейния кодекс е дълбокото и непоправимо разстройство в брака. Дълбоко е разстройството, което е довело до разкъсване на семейната общност, до липса на взаимност, уважение, доверие и другарски отношения между съпрузите, при което брачната връзка е само формална и не съответства на закона. Непоправимо е разстройството, което не може да се преодолее, за да се възстановят нормалните съпружески отношения“.

Съдът следва да спази всички законови разпоредби относно възможностите и напътствията, които трябва да даде на страните в това производство, във връзка с предприемането на мерки и усилия за запазване на брака: да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора (съгласно чл. 49 ал. 2 от СК, чл. 140 ал. 3 от ГПК), в открито съдебно заседание отново да укаже на страните възможността за спогодба, както и съгласно разпоредбата на чл. 149 ал. 1 от ГПК след събиране на доказателствата и преди даване ход на устните състезания, отново да прикани страните към спогодба.

Съгласно чл. 49, ал. 2 СК с решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, само ако някой от съпрузите е поискал това. Съдът приема това понятие като компилация от обективно и субективно отношение на всеки от съпрузите към брачната връзка, неизпълнение на поетите брачни задължения за взаимност, разпределение на отговорностите, свързани със съвместното съжителство и грижите за семейството. /Съобразно разпоредбата на чл.99 ал.1 и  ал.2 от отменения Семейния кодекс от 1985 год./отм./, всеки от съпрузите можеше да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, а  с решението за допускане на развода съдът служебно се произнасяше и относно вината за разстройството на брака. Новият Семеен кодекс от 2009 год. възприе друг принцип,като съобразно разпоредбата на чл. 49 ал.1 и ал.3, всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен,а с решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, само в случай, че някой от съпрузите е поискал това. /

Фактическата раздяла не е абсолютно основание за прекратяване на брака (ППВС №10/1971 г., т. 3), както и не всяка фактическа раздяла между съпрузите води до дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

Фамилното име – чл. 53 СК, дава възможност единствено на лицето, което е променило фамилното си име при сключване на гражданския брак да избере дали да продължи да носи брачното си фамилно име или да възстанови предбрачното си такова, като съгласието или несъгласието на другия съпруг в случая се явява ирелевантно. В тази връзка, следва да се отбележи, още, че единствено от титуляра на това субективно, лично и неотчуждимо право зависи дали последният ще се възползва или не от тази законова възможност.

Съгласно разпоредбата на чл. 324, хип. 1 ГПК по брачни искове не се постановява неприсъствено решение.